Един разказ посветен на мен...

МОМИЧЕТО И КЪЩАТА

Искам да ви разкажа една история. Това е историята за необичайната симбиоза между едно момиче и неговата къща.
Няма да се спирам в подробности в описанието на това момиче. Само ще ви кажа, че целувката й бе по-нежна от мека утринна роса, а развееше ли косите си невинния наблюдател съзнателно или не правеше асоциация с разлюлени на летния бриз житни класове. Очите й бяха лешникови и игриви, човек някак се губи в тях, така както би могъл да се загуби в есенна гора или в спомена за безграничното щастие на детството. Тя бе непостоянна и вечно бягаща, също като вятъра, който бях татуирал на сърцето си, може би затова толкова често бе толкова трудно да я откриеш.
Казват, че човек сам избира къщата си, но си мисля, че в нейния особен случай харесването бе взаимно. С времето тя бе започнала да развива по-силни чувства към предметите отколкото към хората и стаите на старинните постройки, които обхождаше бяха започнали да й отвръщат със същото.
„Вземи мен, вземи мен”, шептяха те с думи, които само тя можеше да чуе. „Избери мен и ще имаш вечен уют. Облегни се на тези меки балдахинени възглавници, които ни опасват, и забрави какво е скръб. Запали камината и се отпусни в топлите ни обятия. Спри да бягаш. Бъди нашето момиче и ние ще бъдем твоята вярна къща.”
От какво бягаше това момиче? Никой не знаеше. Какво криеха тези бадемови очи, само тя можеше да каже, но тъй като тя ревниво пазеше своите тайни, никой нямаше как да открие. Това караше къщите на това момиче да ревнуват, най-вече защото знаеха, колко лесно е да изгубиш човек, който крие нещо. Когато ревността станеше нетърпима момичето просто си събираше багажа и се спускаше в търсенето на нов дом.
Както и останалите, последната й къща, тази към която момичето се бе нагодило най-добре на този етап от живота си, полагаше невероятни усилия да проникне в нея, да стане част от съзнанието й и да открие тайната на нейния неспирен бяг. Може би тогава момичето щеше да стане само нейно и да остане там завинаги.
Поради същата причина къщата подхождаше, точно като ревнив любовник, с нескрита агресия към мъжете, който тя водеше там със себе си. И понеже тя успяваше да влияе малко или много на собственичката си, рано или късно момичето откриваше, че този мъж някакси не си подхожда с нейната обител, без да осъзнава че това е част от илюзията която създаваше собствения и дом.
Дали бяха сенките бягащи по стените или или начина по който светлината се отразяваше в очите на мъжете, които пристъпваха там. Дали изкривеното ехо от отекващите им думи ги караха да изглеждат в очите на момичето недостойни за този дом.
Първият път, когато влязох там, къщата реагира към мен по същия начин. Сякаш в ъгъла се бе свила невидима котка, която хъскаше към мен със скърцането на вратите и протягаше острите си нокти с остриетата на счупената чаша за вино. И аз знаех, някакси го усещах, че тази нощ ще имам преградката й и ромола на нежното й тяло, но на сутринта няма да съм нищо повече от останалите мъже, които бяха стъпвали тук – нищо повече от недостоен.
Ако можех да говоря на езика на стаите, така както можех да разговарям с белия лист хартия и натопеното в мастилницата перо, тръпнещо да навлажни сухата му кожа; щях да кажа на тази къща, че каквото и да правиш, както и да се променяш, не можеш да контролираш такава жена, така както студения бетон не може да укроти бушуващата стихия навън. Не съществува дървена, бетонна или дори стоманена стена, която да може да утоли нестихващата жажда на природата да търси, да намира, и нивга да не спира своя бяг.