Четох наскоро автобиографията на един радиоводещ и случайно прочетох изречение, което някой ми каза наскоро в почти същия ред. "Имаш ужасно тъжни и красиви очи, но като се загледа човек в тях вижда невероятно желание за живот. Не се отказвай от тази искра." Толкова просто го каза, че ме остави безмълвна, а на мен това рядко ми се случва. Има такива , които разчитат тази искра различно - там виждат някакво дяволско пламъче, алкохолно опиянение дори. Но искрата е там.
Загледах се в хората около себе си - в нечии очи тя се вижда ясно, красива е, изпълва с щастие. Има и други, при които е едва доловима, има и трети - при които е изгаснала. Тъжно е да видиш липсата на желание за истински живот и чувства у хората- опарили се се свиват в собственото си аз и отказват да чувстват. Нали това ни отличава от останалите животни? Нали ни е дадем разум, за да променяме и да градим- някои основно творят върху себе си, други се опитват да променят това, което мислят, че е неправилно. Безспорно е трудно, понякога ни иде да се откажем и да спрем, но истината е,че без тази искра за живот ще се превърнем в стадо отчаяни, неживели съществаща, лутащи се в кратки моменти от лъжливо докосване до нещо истинско. Щастието е пълно, когато го изстрадаш. 
Аз ще се опитам да запазя искрата, ще раздавам повече от себе си или поне ще опитам. Обещах си го!