Отново се изгубих, а вървях по позната пътека.Ходех бавно, стъпвах внимателно, пазих се от познатите спънки, а съм вървяла отново в грешна посока. Погледнах нагоре, отстрани и отдолу – определено се бях изгубила. Побързах да намеря пътя и като всяко прибирзване – се изгубих отново. И веднага се заби в главата ми като пирон един въпрос – Къде е разликата? Пак съм на непознато място, пак не знам коя съм, пак вървя... Цел ли? Да – целта я няма. Безрезултатно ходене без посока, лутане. Ще помисля – търся цел, ако може оригинална, направена като за мен, излъскана от едната страна и мръсна и протрита от другата. Ставам. Бавно се изправям към целта. Поглеждам я – хубава е – изглежда като за мен ...от едната страна, от другата е като на всички останали. Дали е правилна? Не зная- ще проверя. Сега вече стъпвам уверено, но нетърпеливо. Изглежда правилна, малко е различна, луда даже. Бързам. Сега вече е още по-красива- оформям си я, изтривам лъскавото, слагам му боя. Тичам. Моята цел – различна, протрита, боядисана, прилича на другите, но само на пръв поглед. Тя е различна- красива е и без да е лъскава, красива е, защото я обичам. Усмихвам се. Ще бъда себе си и ще имам цел – сега вече няма позната пътека, сега аз съм тази, която я чертае. Вървя вече бавно, но погледа е отправен напред. Бутат ме, искат да падна, да се изгубя. Вървя все по-предпазливо. Пазя я от другите, скрила съм я на тайно място.Те стават все повече – вече прилича на бой. Спирам. Искате да ви покажа какво е нещото, което ми дава блясъка в очите, да ми го вземете дори? Не може – то не се взима- „целта” е скрита сърцето ми. Може да я вземе само онзи, който успее да го отключи. Ходенето свърши – сега бавно се радвам на пътя и мисля коя пътека да поема надолу. Елате да вървим заедно- ‘целите” ни си приличат, просто са леко шарени.